Подписите по време на 60-те и 70-те (както и през 50-те) служат за маркиране на територия и загатване за това „кой е“ в загубващия приемствеността, малки традиции и човечно лице Ню Йорк. Няма данни за точния произход на графитите, както и от кога датират те. През 1969 година нещо се променя – графитите започват да служат като кодове, сборни пунктове, жаргон (slang) и естетически стандарти за стотици младежи. Подписът (tag, 'тег') обозначава името на „престъпника“, който го изписвал (най-често нощем) с маркер бързо, дори само при небрежното преминаване покрай хубава гладка и чиста повърхност. Трудно е да бъде открит авторът на подписа, защото те крият своите псевдоними, които са разпознаваеми само в собствените им среди. С течение на времето анонимните подписи развиват облик (style – композиции от преплетени и въртящи се линии и bombing техника); прерастват в пъстри спрейкартини, разказващи за случки, мечти и реалности. Заформят се съревноваващи се групи, crews, или самостоятелни творци като най-често ги съблазняват цели от рода на подземни паркинги, стените на градския канал и най-вече гари и вагони на влакове. Даден член на група може да бъде част от други групи. Стенописите обаче никак не били виждани като изкуство, затова още през 1977 година властите предприемат масова акция за почистване с нефтен хидроокис на градския фон от тези „драсканици“, като изхарчват над 400 000 долара. Така биват обезкуражени доста от младежите, запалени по графитите, които престават да търсят изява чрез този род изкуство. Но все пак графитите добиват статут на изкуство и получават известна степен на =легализация, благодарение на множество изложби и демонстрации през следващите десетилетия.