Епохата на Просвещението хвърля поглед назад към идеите на Древна Гърция и Рим и възражда интереса към всичко “класическо”, т.е. антично. Барокът вече е твърде екстравагантен и така около 1750 г. възниква нов музикален стил, който става известен с названието “класически”. Интересно звучи, нали – класически стил в класическата музика.

Класическият стил първоначално тръгва от Франция и Италия, но постепенно се измества към Германия и Австрия и най-накрая твърдо се установява във Виена. Класическият стил е сдържан и хладнокръвен и това отлично подхожда на германския и австро-унгарски темперамент.

Един от първите композитори на това време е Кристоф Валибалд Глук (1714 – 1787), който въвежда свой стил в операта – “реформистка опера”, която по-реалистично описва човешките чувства, без характерните за барока истории от митологията.

Ранната класическа музика нерядко се пренебрегва, защото се намира между Бах и Хендел, от една страна, и Хайдн и Моцарт, от друга. И все пак, по това време творят мнозина отлични композитори, като например Йохан Щамиц (1717 – 1757) от Майнхаймската школа, гравитираща около благодетеля на изкуствата Фридрих Велики, крал на Прусия. Други композитори от това време са синовете на Бах, Мартини (1706 – 1784) – учител на Моцарт, Албрехтебергер (1736 – 1789) – учител на Бетовен, фон Дитендорф (1739 – 1799) и др.

И все пак, когато говорим за класически стил в класическата музика, трима композитори правят разликата. Това вероятно са и трима от най-великите композитори на всички времена.

Първият от тях е Йозеф Хайдн (1732 – 1809).

Йозеф Хайдн има петдесетгодишна творческа кариера. Той се научава да композира практически сам. Успява да се издигне като придворен композитор на високопоставени благородници и подсигурен с гарантирани доходи, се впуска да пише музика. Стилът му е типично класически, самобитен, майсторски, оригинален. Хайдн пътува рядко и основно е пише и експериментира с музика в двореца Естерхаза. Автор е на огромен брой симфонии, струнни квартети и дори опери.

Вторият голям композитор от класическия период на класическата музика е Волфганг Амадеус Моцарт (1756 – 1791).

Моцарт е вундеркинд в музиката. Под влиянието на баща си, той започва да свири и композира от много ранна детска възраст. В по-зрялото си творчество е повлиян от запознанството си с Хайдн, от когото черпи вдъхновение. Автор е на множество симфонии, концерти, струнни квартети и опери, върху които набляга в последните пет години на живота си – “Сватбата на Фигаро”, “Дон Жуан”, “Вълшебната флейта” и др. Характерна за Моцарт е лекотата и елегантността, с която композира, но животът му е трагично кратък и той умира, пишейки една от най-значимите си творби – “Реквием”, преди да я довърши.

Третият велик композитор от от класическия период на класическата музика е Лудвиг ван Бетовен (1770 – 1827).

Първоначално Бетовен следва традициите на класическия стил, положени от Хайдн и Моцарт. Постепенно композирането му евоюлира, а когато осъзнава, че пробемите със слуха му са неизлечими, се впуска в яростно и самобитно творчество, което може да се определи и като революционно. С възрастта Бетовен развива собствен, дълбоко изразителен и бурен стил, наблягащ на победата над врага и неукротимия човешки дух. Третата симфония на Бетовен – “Героична”, е пример за всичко това и е повратна точка не само за творчеството му, но и за музикалната история, защото отваря широко вратата за следващия период в музиката – романтизма. Всяка следваща негова творба все повече разширява границите на музикалната му изразност. Бетовен продължава да композира оригинални творби дори и напълно глух!

Последното важно име от периода на класицизма в класическата музика – разбира се не чак толкова известно, както това на Хайдн, Моцарт и Бетовен, е това на Франц Шуберт (1797 – 1828). Той е талантлив автор на мелодии и е любимец на виенската средна класа. Животът му е кратък и Шуберт умира млад, но въпреки това оставя след себе си богато музикално наследство.

Най-напред Моцарт, после Бетовен и Шуберт, а след това и всички останали композитори, излизат на свободна практика. Те изоставят сигурността да бъдат придворни композитори под крилото на богат владетел-покровител и я заменят с относителната свобода да композират каквото желаят.

Идеята, че музиката трябва да бъде възхвала на Бога или забавление на аристокрацията, е изместена от композирането като средство за самоизява. Средната класа, която се възхищава от класическата музика, очаква от композиторите да бъдат ексцентрични творци и бохеми.